Публикации

тук представяме накратко някои публикации

МЕТОДИ  И  ХИПОТЕЗИ: в рамките на социологическото проучване са използвани  и качествени и количествени методи.
Чрез стандартизирани интервюта и квотна извадка с обем 327-ма мениджъра на предприятия са получени мненията им за процесите на приватизация.
Прилагайки първият качествен метод – 19 дълбочинни интервюта с 167 участника – А/жени, работещи както в държавни, така и в частни предприятия и фирми и Б/безработни мъже и жени, изследователите проучиха  трудовата и професионална кариера на жените.Изследвано беше и  отношението към приватизацията, както и  наличие или отсъствие на дискриминационни практики и нарушаване правата на жените.
Получената с цитираните два различни социологически  метода  информация беше допълнена от провеждане на 30 дълбочинни интервюта с ръководители на фирми от различни отрасли на националната икономика с държавна, частна и частично приватизирана собственост. Чрез този трети метод познанието ни за процесите на приватизация се допълни по отношение на общите проблеми на приватизацията на този етап в България, прилагане или не прилагане на джендър подход при подбор на кадрите, степен на познаване на трудовото законодателство и отношенията със синдикатите.
Формулирани бяха три общи изследователски  хипотези:
Гражданите не са мотивирани да действат активно в процеса на приватизация, доколкото това не е достатъчно прозрачен процес за обществото.
Приватизацията засяга трудовите и социални права на гражданите.
В процеса на приватизация се наблюдават елементи на дискриминация по отношение на жените.

АНАЛИЗЪТ  НА  ДАННИТЕ от приложените три отделни метода на социологическото проучване показа категорично наличие на „конфликтни” области и практики както при подбор на кадрите, така и при провеждане на съкращения в предприятията и фирмите. Установени бяха и  проблеми  на работното място – условия на труд, прояви на сексуално насилие, социално осигуряване и придобивки. Очерта се и сфера на недостигаща информираност при безработица или по-общо –за социалните и икономическите права на жените и за механизмите за тяхната защита.
Ето как ръководителите на фирмите дефинират предимствата на жените, когато подбират своите кадри: имат високо чувство за отговорност, те са съвестни, прецизни, отдадени са на работата си, търпеливи са  и спазват срокове. Но жените имат и сериозни недостатъци, като работници и служители, защото те имат прекалено много семейни задължения, често отсъстват от работа, по-слаби са физически и са много приказливи.
Въпреки, че мениджърите на българските фирми считат, че има равнопоставеност на жените и мъжете, вече процесът на неравното третиране има трайни характеристики – и при извършените съкращения и при планираните за следващата година  10-12 на сто повече са жени от мъжете.
Приватизацията у нас днес сериозно се свързва с риск от безработица. В частния сектор масово се нарушава трудовото законодателство. В държавния сектор често се реализира частична или пълна ликвидация. При безработица – жените проявяват висока активност при търсене на работа.
Много висока е неудовлетвореността от работата на бюрата по труда. А усещането за несправедливост и безпомощност на безработните при търсене на работа води до сериозни психологически последици.
Проведените дискусии разкриват една разнообразна и не  еднозначна картина на отношенията „ръководители-подчинени”:
Личните качества на мениджърите имат оценка от „плюса до минуса”. Особено се подчертават примери на „нови бизнесмени” от частния сектор, които  имат ниско образование и капитали с неясен произход.
Споделят се примери на демонстрирано пренебрежение към персонала. Това прави работниците и служителите изцяло зависими и подчинени на икономическата необходимост.
Съществува неспазване на трудовото законодателство  от страна на ръководителите на фирмите, особено в частния сектор.
Налагането на безпринципни решения и толериране на близки и роднини е лоша практика. Най-често това се отнася до размера на заплащането и поражда оценка за несправедливост и  е демотивация за труд.

При социалните разходи - за изследваният едногодишен период- има малък дял на намаляване от 6-8 на сто. Най-засегнати са парите за храна, транспорт и работно облекло.
Изразено е широко разпространеното мнение, че трудът на мъжете се оценява по-високо от женския труд. Причините за тази констатация идват от няколко посоки: Първо -извършваната  от мъжете работа е по-тежка, по-отговорна, по-напрегната. Второ – при равни условия /особено в определени професии – инженери, технолози, конструктори/  съществува нагласата, че мъжете работят по-качествено. Трето –мъжете могат по-добре да защитят своите интереси и рядко правят компромиси. Четвърто-мъжете носят по-голямата тежест на семейния бюджет и затова трябва да бъдат по-добре заплатени.
Преобладава мнението, че значителна част от работещите жени не се чувстват достатъчно оценени на своето работното място. Едновременно с това жените имат по-малки  шансове  да бъдат издигнати за ръководители/мениджъри.
Многократно пред изследователите беше изказано мнението, че жените трябва да се доказват много по-дълго и упорито, за да направят професионална кариера, която би могла да е и конфликтна за семейната роля на жената-ръководител.
Установи се, че темата за дискриминацията на жените в труда не е достатъчно проблематизирана- нарушаването на трудовите права не се възприема като чисто женски проблем. За проблемите на неравнопоставеността на жените и мъжете даже липсва публичен език за описание.

Въпреки, че съществува сексуален  тормоз на работното място, все още у нас този проблем не се признава, не се говори по него. Доскоро нямаше и проучвания по проблема.
Ана Мичева е автор на методиката и ръководи  социологически екип, които през 1997г. реализира първото специално теренно изследване на проявите на това сексуалното насилие. Проучването беше поръчано по българо-американски проект от НПО”Застъпници  на човешките права на Минесота”.
Проектът е „Премахване на насилието срещу жените чрез изследване и обучение” и в неговите рамки в България бяха получени мненията на 490 жени и 110 мъже на работното място с метода на стандартизираното интервю.
Интервюираните са подбрани със специална-квотна извадка в три различни по тип населени места, в различни по численост фирми, като половината от тях са частни, а другата –държавни.
Проведеното проучване носи информация само за наличието на явлението „сексуално насилие”, но не и за степента на действителна разпространеност в нашето общество.

Значителната част от изследваните не са се чувствали пренебрегвани на работното място заради това, че са жени. И все пак около една трета от тях са изпитвали такова пренебрегване.
Обект на пасивно сексуално насилие – цинични шеги, неприлични коментари относно външността, пощипване, докосване и потъркване с тяло са изпитвали малко повече от половината анкетирани. А при 60 от тях това се е повтаряло многократно и те са били смущавани по време на работа. Това притеснително поведение по отношение на интервюираните е било упражнявано от началници и колеги /еднакво често/. Зададохме и въпроси за „активно сексуално насилие”на работното място – когато е имало опити за осъществяване на нежелани сексуални контакти.
Интересувахме се и каква е била реакцията на жените, както и как е преживяна тази ситуация.
Жените разговаряха спокойно, без напрежение по тази тема и 73 от тях споделиха, че са били обект на такива опити. В няколко случая това се е повтаряло и това ги е принудило да напуснат работа. А при 12 от жените е имало опити за брутално изнасилване.
При  разговори за постъпване на работа са били задавани на жените-кандидатки неприлични въпроси със сексуален подтекст и това не са били единични случаи, това ги е карало да се чувстват неудобно.
Освен цитираното тук първо проучване по проблема и в анализираното сега ЕСИ, сексуалната дискриминация от страна на мъжете-началници също се разпознава като проблем. Обичайна форма на натиск са неприличните предложения, а при отказ следва уволнение или предизвикано напускане. В по-голяма степен от това са засегнати млади жени и служителки с ниска степан на квалификация. Смята се, че това е по-характерно за частния сектор. Очакванията за разпространението на сексуалният тормоз на работното място са негативни.
Очакванията са такива случаи да се увеличават, заради нарастващата безработица, която засяга повече жените.

Преходните периоди в битието на  обществата налагат своя неотменима логика върху промяна на посоките на развитие на регистриращата социална наука. Една от тези нови посоки на българската социология е установяване на характеристиките на инвалидността – възникване и адаптация, трудности и очаквана подкрепа от семейството и обществото.
Социалната адаптация на личността във време на значими изменения в индивидуалното, груповото или общественото битие протича най-общо в две фази: през първата фаза настъпва различна степен на осъзнаване на реалността на новото положение. Процесът на това възприемане може да бъде описан „полярно” с оценъчните категории „нормално – абнормно”. През втората фаза започва мотивирането и предприемането или не- предприемането на действия за пълноценно включване в живота на отделни групи /семейство, формални и неформални общности/ и на обществото като цяло.
Основните характеристики на социалната адаптация на хората, получили една или друга степен и форма на инвалидизиране са:

•  А. Прекъснати/силно затруднени информационни връзки със значимите за тях групи и с обществените институции. 
•  Б. Прекъснати/силно затруднени пространствени връзки.

Логичното следствие на тези процеси  е разгръщане,  с различна степен на острота, на дезадаптация на личността.
Дезадаптацията се проявява в :

• Дезориентация на личността –затруднен е процесът на осъзнаване на промените и тяхната оценка.
• Депресивни състояния – личността не може да предприеме адекватни действия за включване в променената ситуация.

Основавайки се на тези теоретични предпоставки ние предприехме един емпиричен опит за описване на степените и характеристиките на приспособяване на жените с нарушено зрение към значимите промени в начина им на живот – в личен и семеен аспект, но също и като граждани.
Данните, събрани при разговорите със специално подбраните жени, след обобщаване и обработка, ни дават достатъчна възможност да опишем различните аспекти на процесите на адаптация на тази група инвалидизирани  хора у нас към социалния живот днес. Формулирахме и  изводи, които са важни за социалната практика в края на 20-ти век :
Степента на дезинтегрираност на незрящите жени е висока, но не е „фатално” висока и е възможно да се предприемат успешни опити за намаляването й чрез социални въздействия.
Обект на законово, финансово, административно и медийно влияние трябва да бъде цялото общество, а не само тази група, като успешен би могъл да бъде модусът „Незрящите хора са като всички други, но имат проблеми, които всички ние сме длъжни да решаваме.”
Формирането на ново отношение към тази група успешно би могло да се осъществи, ако се „разпределят” усилията, насочени към семейството, формалните и неформални групи и към обществото като цяло.
Хората с нарушено или напълно загубено зрение трябва да бъдат обект на специално внимание от страна   социалните науки, за да се намерят най-добрите начини за адаптирането им към социума.

Сега ще представим по-разширено подготвеното и осъществено емпирично изследване, както и някои данни.  

Ана Мичева: автор на методика и ръководител на екип за провеждане на първото в България представително емпирично социологическо изследване на незрящи и слабо зрящи жени.
Изследването беше проведено по поръчка и с финансовата и организационна подкрепа на Съюз на слепите в България в периода 1994-1995г.
Анализът на базата данни,  събрани чрез стандартизирано интервю на 597 жени направи също г-жа Мичева.
Автор на квотната извадка и реализацията на логическия контрол, чрез които бяха подбрани изследваните незрящи жени  беше Любомир Лалов.
Проучването се проведе на територията на цялата страна от специално обучени на двудневен семинар анкетьори.
Чрез ЕСИ на тема: Начинът на живот на сляпата жена и нейното семейство  беше събрана обилна информация за слабо зрящите и незрящи  жени у нас, каквато липсваше до този момент.
По метода на стандартизираното интервю на почти 600 жени с проблемно зрение и различна степен на инвалидност бяха проучени значимите аспекти на техния начин на живот  и  семейството им. Получихме познание за:
Основни социално-демографски характеристики на жените от тази социална група.

• Жилищни  условия.
• Трудова активност.
• Финансово състояние.
• История на инвалидизирането.
• Ежедневен бит на жената.
• Социална адаптация.
• Семейство, партньорство, брак и родителство.  

Основни социално-демографски характеристики:

1.  Възраст –до 30 годишна възраст са 7.7 на сто, от 31 до60 години са 43.7 на сто, а над 60 години са 48.2 на сто от анкетираните.
2.  Народност – като българки се самоопределят 89.4 на сто, като туркини- 5.2 на сто, като циганки -1.8 на сто, с друга народност- 2.0 на сто, а 0.8на сто не се самоопределят по народност. 
3.  Майчин език – български – 92.6 на сто, турски-3.2 на сто, цигански-1.2 на сто, а на два езика като майчин  говорят 2.8 на сто.
4.  Вероизповедание – като източноправославни се определят 84.9 на сто, като мюсюлманки – 9.4 на сто, католички – 0.8 на сто, друга религия имат 1.3 на сто, атеистки са 2.8 на сто.4.
5.  Образованост – не са учили изобщо 7.4 на сто, начална степен  на образование –до 4 клас имат13.2 на сто, с основно образование са 49.6 на сто, със средно са 22.8 на сто, а с висше и полувисше са 6.7 на сто.
6.  Семейно положение – омъжени - 58.8 на сто, овдовяли са 24.7 на сто, разведени -5.7 на сто , неомъжени сега, но са имали съжителство без брак – 2.6 на сто, неомъжени -8.2 на сто от интервюираните.
7.  Местоживеене -  в столицата живият 11.9 на сто, в окръжен/областен град – 10.0 на сто,  в голям град живеят 27.5 на сто, в малък град – 18.8 на сто, в голямо село – 18.6 на сто, а в малко село/махала живеят 12.7 на сто от анкетираните незрящи и слабо зрящи жени.
8.  Снабденост  с жилище – в собствено жилище живеят 72.5 на сто от изследваните жени, в жилище, собственост на роднини – 19.4 на сто, в жилище, което е държавна собственост живеят 5.4 на сто, а на свободен наем са 1.5 на сто.
9. Жилищни условия, при които живеят жените – в малки жилища-стая и кухня или само стая живеят 25.2 на сто от жените, две стаи и кухня обитават семействата на почти 40 на сто, а по-големи жилища – 34.8 на сто. Много малка част от жилищата са неблагоустроени – 7.4 на сто. Благоустроените имат различна снабденост.

    
По основни характеристики- размер, благоустройство и наличие на битова техника жилищата на слабо зрящите и незрящите жени не се отклоняват от данните за жилищния фонд за страната. Но при тези жени и семейството им има една допълнителна и важна потребност – в жилището да има специални приспособления, улесняващи бита на незрящия човек. В 93.5 на сто от жилищата липсват такива.

След установяване на „формалните” страни на жилищната среда зададохме на изследваните най-важния , според нас, въпрос: Как се чувствате в своя дом? Спокойни и сигурни в дома си са 82.4 на сто от жените. Отрицателен отговор дадоха 11.2 на сто защото нямат помощ вкъщи. Поради липса на уважение и доверие не се чувстват добре 3.5 на сто.
А усещане за заплаха в дома си споделят 2.3 на сто. Като обобщение са домашната атмосфера, която е особено важна за ограничените в своите контакти инвалидизирани жени, м тя може да се определи като „ често осигуряваща” спокойствие и сигурност. Но за 17-те процента, които не мотат да кажат „моят дом е моята опора” социалните служби могат да направят опити да помогнат.
Потърсихме и обобщена лична оценка на финансовото състояние, след като събрахме подробна информация за трудовото активност и за финансовите източници на издръжка. Попитахме ги направо:Стигат ли ви парите?
И ето отговорите: за сега съм добре-6.4 на сто, положението не е много добро, но за сега скърпвам двата края-51.6 на сто,
нещата вече са много лоши, не мога да си осигурявам прилични дрехи и храна, започнах да мизерствам – 25.5 на сто, мизерията вече ме е притиснала сериозно, не мога да се храня редовно и не знам как ще живея – 13.6 на сто, нямам почти никакви средства, разчитам на подаяния – 1.8 на сто.
Беше събрана  и много подробна информация за историята на загубата на зрението при българските жени. Тази загуба е частична или пълна. От тях 0.8 на сто са се родили със слепота, а при 17.1 на сто пълно ослепяване е настъпило до 30 годишна възраст. Частична загуба на зрението до 30 години е настъпила при 36.7 на сто от жените, обект на нашето проучване – това е много ранното инвалидизиране, което изисква от обществото специални грижи и усилия за обучение и на тези млади жени и на техните семейства за живот в изцяло нови условия.
Друг въпрос, които специално ни занимаваше, подготвяйки проучването в частта „История на инвалидизирането” беше да установим подробно причините за настъпване на загубата на зрение – частична или пълна. Ето какво изяснихме:
Травми – битови -8.0 на сто. Травми професионални -0.8.
Професионални заболявания-0.3 на сто.
Заболявания на органите на зрението -54.8 на сто
Общи заболявания /диабет и бъбречни заболявания/-26.3.
След  пълната или частична загуба на зрението настъпва период на осъзнаване, депресивност и постепенна
адаптация към новия живот. Зададохме въпрос : Кога започнахте да се чувствате по-уверена в своите движения?
-41.7 на сто от жените, които са се родили със вродена слепота през целия си живот не получават достатъчна увереност в своите движения и действия.
-63.2 на сто от жените, загубили на по-късна възраст зрение не са достигнали до момент да се почувстват достатъчно уверени в това, което им се налага да правят и разчитат на чужда помощ.
Ежедневният бит на жената е изправен пред препятствия и нужда от чужда помощ. Изяснихме доста подробности:
Грижи за ежедневния тоалет-справят се добре сами-47.6 на сто.  Бавно и трудно сами се справят-37.2, а едвам се справят и имат нужда от чужда помощ -8.5 на сто. Не могат да се справят сами и разчитат само на помощ на роднини и близки хора 6.7 на сто от жените.
Грижи за дрехи- по-малко се справят добре сами и  разчитат на помощ,а търсят подкрепа при ежедневните грижи за облеклото 31.5 на сто.
При почти ежедневното пазаруване на хранителни продукти  още по-голям дял от интервюираните не могат без помощ – 51.2 на сто.
При приготвяне на храна – много жени се справят сами –някои добре, други по-бавно и трудно, но успяват-69.0 на сто, а останалите отново имат нужда от ежедневна подкрепа.
Обобщената картина на бита  говори, че значителната част от жените с нарушено или загубено зрение имат в една или друга степен непрекъснато необходимост от подкрепа при извършване на  важните за живота им дейности. Още повече, че 18.4 на сто от жените живеят сами.
Важна информация получихме и от въпроса: Имате ли сега роднини, на които винаги можете да разчитате, които да ви помогнат в труден момент ?  Нямам изобщо такива – 17.3 на сто, Не, сега нямам – след ослепяването те ме изоставиха – споделиха горчиво 8.7 на сто. Другите жени имат по-добра съдба и могат да разчитат на помощ от роднини.
Тази помощ в бита на незрящите е  специална. Потребно е близките да бъдат обучавани, как точно да помагат и да живеят заедно с тях. Обучението се отнася до това как да не я нараняват без да го съзнават, да научат-например-да не разместват вещите, които тя ползва. Промяната на местата на мебелите в дома изключително я затруднява.
Една немалка чест от това обучение може да стане и чрез специални  предавания по радио и телевизии. Това би  имало освен масов и бърз ефект, но ще удовлетвори и споделена с нас потребност на слабо или съвсем незрящите жени да се говори за тях повече. Ще им помогне на се адаптират по-бързо, защото  те ни довериха: Най-трудно за нас е преодоляване на чувството на непълноценност и депресията.

Второто социологическо проучване е от 1984година.
Темата:Стабилност на младежкия брак. То се подготви от колектив с ръководител д-р на науките М.Динкова.
Третото ЕСИ се проведе през 1989 година от социологически колектив с ръководител д-р Г.Океанов и беше на тема: Подготвеност на учениците и студентите за съпружество, сексуално партньорство и родителство. И на това проучване А.Мичева е един от авторите. Последното изследване на българското семейство беше направено през 1994г. От социологическа агенция АССА-М с ръководител доктор на социологическите науки М.Динкова.

Убедени сме, че това, което социологическата наука е „уловила” чрез представителни проучвания за период от 15 години е истинската характеристика на семейно-брачните отношения, роли и властови позиции в българското семейство.
Простите въпроси, на които сме търсили отговор чрез цитираните представителни проучвания, отнасящи се до равноправното отношение на българката бяха:
Първи въпрос: Действително ли е еманципирана съвременната омъжена жена?
Втори въпрос: Приема или отхвърля днес тя собственото си битие на равнопоставен партньор на мъжа?
Трети въпрос: Има ли бъдещ живот еманципацията на семейната жена в България?
Особеностите на  развитието на страната ни след края на Второто световна война съдържаха икономическа принуда, която извеждаше жената масово и взривообразно от дома в общественото производство. Много бързо вървяха двата успоредни процеса –установяване на юридическата равнопоставеност на жените и мъжете и навлизане на жената като равноправен  партньор в производството.
Имаме основание  да считаме промяната за напълно завършена  след началото на 70-те години на 20-ти век. Тогава за първи път се прогласява в България новото облагодетелствано  положение на жената при бракоразводния процес. Заедно с това жените-майки получават право на много сериозни по размер отпуски при бременност и майчинство/първоначално осем месеца платен и двегодишен със зачитане на трудов стаж, а след това вече и двегодишен платен и зачитане на три години отпуск по майчинство като осигурителен стаж/.
Българката получава и право на легален аборт, извършван в болниците /това също е уникална практика дори за Европа/.
Изброените  икономически и правни аргументи ни дават право да твърдим, че именно след края на 70-те години жената вече е равнопоставена на мъжа в обществото.
Но как семейната българка преживява това равенство. Това важно ли е за нейното самочувствие, тя стреми ли се към равноправни отношения вътре в семейството?
Ето мненията на семейните жени, споделени в рамките на цитираните ЕСИ:
„Държите ли на подкрепата на съпруга си за вашето професионално развитие или при трудни професионални ситуации?”-отговорилите „Да”  се движат между 80 на сто и над половината при трите различни изследвания.
„Кой  взима решение по важните въпроси от живота на семейството-за парите, например?” Отговорът „Решенията взимаме заедно, след обсъждане.” е  избран през 1977-ма от 87.8 на сто /съвсем същия дял е и през
1994-та /, но при младите семейства равенството „се покачва” и става 92.0 на сто.
Събрахме и обилни данни за поделяне на труда в дома.  В едни семейства мъжете и жените имат свои домакински задължения, но в други – всеки работи в дома според свободното време.Но в около 60 на сто задълженията са поделени.
Процесите на равноправието много сериозно са се „разпрострели” върху отглеждането на децата.
В тази сфера на семейния живот  вече бащите са станали съвсем еманципирани - в над 77 на сто от семействата и двамата родители еднакво се грижат за децата. В България е правно регламентиран и отпуск по бащинство.Замяната може да стане за целия период на правото на майката да отглежда децата у дома. Броят на бащите, които го ползват расте.
Изследователските ни данни убедително показват, че ако в началото на индустриализацията на страната моделът на еманципиране на българските жени е бил сериозно и бързо „дирижиран” от държавата, то днес  – в края на века - равноправието в семейството и в обществото е прието като социален факт у нас. И връщането към модела „омъжената жена-домакиня”няма шанс да се реализира. Единствено би похабил социално време и енергия напусто.

Задачите на проучването бяха да отиде отвъд цифрите на статистическите данни и текстовете на законовите норми за равноправие и да установи нови аргументи за признаване или отхвърляне на равното участие на жените в политиката, да види през погледа на политическия елит пътищата към положителна промяна и очакванията за предвидимото бъдеще.

Специално внимание е отделено на проучване на функциите на семейството – репродуктивна, възпитателна, трудова и битова. Семейната подкрепа в  личностното развитие на брачните партньори е специално проучена, като фактор за равноправие.
В отделна глава са разгледани отношенията в  българското семейство – емоционални, нравствени и  културно-битови.
Изяснени са и аспектите на управление и демократизиране на партньорствата, ценностната система,  семейните конфликти, насилието в семейството и бракоразводите. Проучени са отношенията „родители-деца”,  половите/сексуалните/ отношения и степента на удовлетвореност на съпрузите.
Представен е опит за типологизация  на българското семейството, очертани са характеристиките на взаимодействието „семейство – общество”,
Има аргументирани предложения към социалната политика на държавното управление за подпомагане на семейството при изпълнение на неговите социални функции.

Ана Мичева в съавторство с Д.Лангазова,  гл.ІV.  2.Възпитателни функции. А. Детето и  възпитанието му в семейството. Б. Какво казват децата?  В. Пак за възпитанието. Г. Малко за най-малките.